Религията в медиите

Присъствието на религиите в медиите

Увод

Напредващата модерност едновременно подсилва религията като реакция срещу себе си, но и разкрива нови позитивни възможности за нея. И в двата случая обаче модерността придава жизненост на религията – нещо, за което ранните теоретици на секуларизацията изглеждат слепи. Модерността, а и самата религия днес съществуват като че ли в два доминиращи модуса. Единият е фундаменталистки, а другият релативистки. В единия случай това означава доминация на сциентистки обективизъм и утилитаризъм, който в религията означава „обективизъм“ на откровението, колективистичен дух, йерархично подчинение и свръхрегулираност на всекидневието. В другия случай имаме липса на познавателен и ценностен фундамент, ценностен плурализъм, свръхоценностяване на индивидуалния живот, акцент върху различието във всичките му проявления, които в религията означават стремеж към лично, интимно преживяване на Бог без връзка с някаква общност, свободно комбиниране на елементи от различни религии, уважение (по-често безразличие) към религиозния избор на другите.
* * *

1

1.Социологически проучвания.
Ако обърнем внимание на достъпните данни от социологически проучвания (Европейското изследване на ценностите (EVS 2008); Ashford&Timms, What Europe thinks: A study of Western European Values. Aldershot: Dartmouth 1992), то ситуацията с религията в България изглежда близка до тази в Западна Европа. Броят на хората у нас, които определят себе си като вярващи в трансцендентна реалност, е малко по-голям (почти 80% ) от този в повечето западноевропейски страни (70%). Същевременно обаче и тук, както и в западно-европейските общества броят на хората, които определят себе си като вярващи, е значително по-голям от броя на тези, които участват в богослужението, което е важна специфика на модерната религиозност.

Налице е едно приватизиране на религиозния опит, което е характерен резултат от секуларизационните процеси, които оформят българската модерност, както и модерността на Западна Европа и САЩ. Религиозното измерение е прибрано в сферата на частното пространство, дори по-точното е да се каже в сферата на дълбоките лични преживявания, защото то не е свързано вече дори с оформяне на сакрално пространство в дома, пример за което е почти изчезналият вече домашен олтар с иконата и кандилото. Религиозното измерение е съвсем близо до измерението на индивидуалния естетически опит, който не се нуждае от публично изразяване и легитимиране.
 

2

–Другата ясна тенденция, която можем да извлечем от
социологическите данни, е не само приватизирането на религиозното,но и разминаването между съдържанието на вярата, установено в традиционните религии, и съдържанието на вярванията, които са характерни за нашите съвременници. Повечето хора в България, които определят себе си като вярващи или като православни християни, описват съдържанието на своята вяра по начин, който не съвпада със съдържанието на църковната вяра. Става въпрос за подбор на определени елементи от учениeто на традиционната религия и за комбинирането им с елементи от нетрадиционни (произхождащи от далечни за нашата традиция религии или от съвсем нови религиозни движения) вярвания. Сред българите, които се определят като православни, не са изключение тези, които се отдават на източна медитация, или участват в паневритмичните танци на последователите на Петър Дънов в Рила.
Тоест в България процесите на секуларизация и модернизация са довели до определена степен на индивидуализация на религията и религиозния опит, която е характерна за западните общества от втората половина на ХХ в. насам. Нещо, за което вече стана дума по повод книгата на Тейлър. Личният избор, съобразяването с гласа на личната съвест, но също и с личните духовни потребности (консуматорският момент) стават определящи за религиозния живот. Укрепнало е съзнанието, че религията е въпрос на избор, дори и когато това е избор в полза на традицията.
 

 

3

2.ФОРМИ НА РЕЛИГИОЗНОСТ.
Това е особено видимо в средите на мюсюлманите, където се появиха консервативни, нетрадиционни за България форми на ислям (последователи на уахабизма), които се разпространяват особено бързо сред новоповярвали (ромската махала в Пазарджик например). Старостилната църква у нас, която се смята за неканонична от Българската православна църква (БПЦ), работи успешно с млади хора и ги привлича именно с претенцията за строго следване на традицията. Сред протестантските деноминации също има някои по-консервативни движения. В БПЦ има отделни митрополити и свещеници, които демонстрират публично консервативни възгледи, но същевременно водят един доста светски начин на живот. Пловдивският митрополит Николай например, който заклейми публично концерта на Мадона в България, се прочу с любовта си към скъпите часовници и автомобили и контактите си с едри бизнесмени, свързани с комунистическите тайни служби.
Особеното в случая е, че консерватизмът сред членовете на БПЦ е изразен по-скоро във формата на определен битов и културно-исторически модел, отколкото собствено отнасящ се до религиозните убеждения. Един пример: сред православните има немалко такива, които отхвърлят съвременната масова култура, която те смятат за антихристиянска и свързват с негативните влияния на Запада, но същевременно нямат нищо против разводите и абортите. Това произтича от особеното смесване на религиозни и културно-политически елементи в традиционната православна идентичност у нас. Православните в България често свързват своята православност с антизападност. Пример за това са публикациите в сайта „Бъди верен“ (www.budiveren.com).
4

 

3.СЪВРЕМЕНИ ТРНДЕНЦИИ .

Православната вяра се съживява преди всичко в градовете и преди всичко сред образованите, дори бих казал високо образованите граждани. За тези нови вярващи определено не може да се каже, че православната им принадлежност непременно означава антизападност. Тази нова прослойка в църквата е все още малка като численост, но е все по-влиятелна, защото притежава осъзнати религиозни убеждения и универсалистко църковно съзнание. Нейните представители имат определено влияние в университетите и културата като цяло. Тук не мога да не спомена кръга около списание Християнство и култура.
Тези нови, образовани, градски православни християни са пример за друг тип консерватизъм. Това е консерватизъм на убежденията и морала, който има универсалистки претенции и не противопоставя православието на Запада, либералните ценности и демокрацията. Напротив, този консерватизъм на убежденията е добре интегриран с либерални нагласи относно правата на личността; със защита на демокрацията и републиканската форма на управление; със защита на личната икономическа инициатива, съчетана със съзнание за определена обществена отговорност. Този консерватизъм на убежденията е близък до познатите съвременни форми на политически консерватизъм в Западна Европа и САЩ.
Много важно е да си дадем сметка, че в България отношението между религия и модерност е различно от това в Западна Европа и с известна условност можем да го приближим по-скоро към ситуацията в САЩ. Православната църква в България исторически играе важна роля в модернизационните процеси у нас, част от които са оформянето на национално самосъзнание и постигането на политическа автономност. Независимо, че това участие на църквата в национално-освободителните борби през Възраждането е в противоречие с църковното учение за мястото на църквата в обществото и отношението й към политическата власт, това е същинската причина за липса на остро противопоставяне между религия и модерност у нас.
5
4.Модернизацията на българското общество .

Социокултурната и историческа специфика  не води до радикално скъсване с предмодерните социални и икономически форми на живот. Ускорената и насилствената модернизация, извършена от комунистическия режим, не можа да изправи едно срещу друго църквата и модернизиращото се общество, просто защото изолира църквата. Така религията нямаше как да бъде проводник на каквито и да било идеи и обществени настроения, тя беше замразена.
След падането на комунистическия режим църквата беше в тежко функционално състояние, но се ползваше с добра репутация заради ролята й в национално-освободителните борби и заради статуса й на жертва на тоталитарния режим. Същевременно насилствената модернизация, проведена от комунистите, се оказа повърхностна и веднага щом беше преустановен държавният натиск и официалната пропаганда, стана ясно, че в българското общество продължават да са силни някои предмодерни форми на социалност. Силните семейни и родови връзки, землячеството, важната роля на приятелството в живота на българите са пример за това. С други думи, процесите на модернизация в българското общество не успяха да създадат екстремни форми, които по неизбежност да се конфронтират с религията.
В новата политическа ситуация след 1989 г. авторитетът на църквата започна ревностно да бъде пазен от новата демократична власт. Политиците бързо осъзнаха, че религията дава добри възможности за публично легитимиране. Първи в това отношение се ориентираха представителите на бившата комунистическа партия, които не пропускаха голям църковен празник, за да застанат близо до висшия клир на църквата в празнично украсените централни храмове, пред очите на телевизионните камери. Антикомунистическата, реформаторска политическа десница също държеше на църквата, но настояваше това да е една църква, скъсала със зависимостите си от стария режим. Така СДС застана зад разкола в БПЦ, което определено донесе сериозни политически негативи за партията, но е и доказателство за легитимационната сила на религията.
6

 

 

5. Време на комунистическия режим.

Църковният клир беше изолиран от миряните. Така постепенно се формира (и у клира, и у миряните) едно деформирано, от гледна точка на църковното учение, съзнание за това, че църквата това е клирът, а миряните са само ползватели на услугите, предлагани от този клир. Висшият клир, а и не малка част от миряните приеха това положение като взаимно изгодно. Клирът се превърна във владетел на блага и администратор на услуги, а миряните в клиенти, които „винаги имат право“. Бързото навлизане на консуматорския дух в обществото ни още повече улесни едно такова позициониране на ролите в религиозната общност.

Един от ключовите пунктове, по които в западноевропейските общества се появяват резки различия и противопоставяния между религиозните и светски настроените граждани са въпросите за правото на развод, абортите, гей браковете и генните манипулации. В България няма такова остро противопоставяне поради спецификите на православната църква и на българското общество като цяло. Православната църква е доста по-либерална по отношение на въпроса за разводите и абортите. Въпросът за гей браковете все още не е на дневен ред у нас, заради по-консервативния (в сравнение със западноевропейските общества) характер на обществото като цяло. А що се отнася до генните технологии, възможностите на българската наука са скромни и все още у нас няма такъв конкретен казус.
7

Интересни са отношенията между масовите медии и религията. Висшият клир на БПЦ и ръководството на мюсюлманската общност в България са доста подозрителни към масмедиите. Те определено се чувстват зле пред камерите и микрофоните. Протестантските и католическите религиозни лидери са видимо по-отворени към тях. Това произтича от историческите, културните и теологическите специфики на различните религии и деноминации. Масмедиите от своя страна веднага оцениха чисто медийния потенциал на религията, спектакълът, който богослужението предлага. Затова религията присъства широко в медиите у нас. Същевременно медиите по естествен начин релативизират религията, като я смесват и поставят редом с традиционни фолклорни вярвания, рекламни блокове, новини и т.н.

В България се появиха и първите медии и медийни формати с религиозна насоченост. Става дума за списания, интернет сайтове, блогове, телевизионни и радио предавания (сп. Християнство и култура, сп. Мирна, сайтът „Двери на православието“, сайтът „Православие бг“, предаването „Вяра и общество“ по БНТ, предаването „Християнството“ по ТВ Европа и др.). Особеното в случая е, че повечето от тях са инициатива на членове на религиозните общности, а не на официалните религиозни институции. (Св. Синод на БПЦ и Главното мюфтийство са сред най-пасивните в това отношение.) Трябва да се подчертае, че религиозните общности у нас много бързо се ориентираха към използването на новите информационни технологии и създадените в интернет сайтове и блогове стават все по-професионални както по отношение на съдържанието, така и по отношение на дизайна и функционалността.
8

 

 

 

Струва си да обърнем внимание и на още един детайл от случващото се у нас, който е близък до нещата, които коментира Бъргър в своя текст. Става въпрос за връзката между религията и процесите на рационализация и модернизация в живота на индивидите и обществото. Бъргър коментира „позитивно модернизиращото“ влияние на евангелските движения в Латинска Америка днес, които насърчават грамотността, икономическата инициатива и уважението към жените сред своите членове. Нещо подобно можем да наблюдаваме и в България. Протестантските църкви работят успешно в ромските гета, сред най-бедните български граждани и определено насърчават стремежа към образование, отговорността към семейството и следването на определена трудова етика сред своите новоповярвали членове.
Ситуацията с религията в България не е драстично по-различна от тази в другите западни общества, но има някои важни специфики. След падането на комунистическия режим в България се наблюдава определено съживяване на традиционните вероизповедания у нас. Към религиозните общности се присъединяват нови членове. Мнозина от тях са направили своя религиозен избор съзнателно и обмислено, а не като просто следване на семейна традиция. Това се наблюдава най-вече в големите градове. Социокултурният профил на вярващите се променя. Православните християни вече не са предимно възрастни, слабо образовани, живеещи на село или в малки градове хора.
Обществото като цяло е добронамерено към традиционните вероизповедания и към вярата в трансцендентна реалност изобщо. Същевременно практикуващите християни и мюсюлмани са малцинство. Това дава основание да се каже, че ситуацията в България е пример за това, че авторитетът и влиянието на религията в едно модерно общество не съответства непременно на броя на активно живеещите религиозен живот граждани. Традиционните вероизповедания в България имат по-висок обществен авторитет, отколкото може да се очаква, ако се отчитат само данните за броя активни техни членове.
9

.
6.Документи на Съвета на Европа.
Целта на преподаването по религия в гражданските училища е европейската интеграция – идентифициране и установяване на минимум общи ценности, представени в Европейската конвенция върху човешките права, осъществено с уважение, запазване и развитие на регионалните и националните културни елементи (Jackson 2007: 28). От гледна точка на целите на предмета може да бъде откроено, според Р. Джаксън, „учене на религия“, обикновено свързано с една религиозна традиция и целящо подрастващите да станат религиозновярващи в рамките на тази традиция, или да засилят вярата си. За разлика от този тип, „учене за религията“ използва описателни, информативни, исторически методи и не цели нито да усили, нито да създаде вяра. „Учене от религията“ пък поставя акценти върху моралните и религиозни ценности с цел провокиране на рефлексивност и влияние върху ценностната система на подрастващите. Така например за Италия е характерен първият тип, за Естония – вторият, в Англия се наблюдава комбинация между втория и третия елементи (Jackson 2007: 29).
За реализация на целите на преподаването по религия като класически вариант все повече се подкрепя интерпретативният подход на Джаксън. Той е изграден върху следните принципи:
репрезентация: религиозните традиции да се представят като отделни културни единици, имащи специфика и своеобразие, а не като обвързани системи; да се отчита уникалността на всеки ученик, повлиян от съответната общностна религия;
интерпретация: учениците да не се отказват от възгледите си и от конфесионалните си предпочитания, а да ги сравняват с тези на другите;
рефлексивност: чрез този тип обучение да преосмислят собствения си живот, да проявяват критицизъм към преподавания материал и към процеса на обучение.
ОБОБЩЕНИЕ
Преосмислянето на обучението по религия е свързано с много спорове и дискусии, не е постигнат пълен консенсус по тези въпроси. Понастоящем те се ситуират в рамките на нови проблеми и категории: плурализъм, гражданство, културен расизъм. Все пак съществува известен обществен консенсус по двете генерални цели на обучението по религия – развитие на собствените духовни ценности и на чувството за отговорни граждани в плуралистично в религиозно отношение общество. Така то се приема като част от гражданското образование в Европа, акцентиращо върху човешките права, гражданството, мира, глобалната култура. Тази идея е част от цялостната училищна политика и философия, която предполага минималистки подход (информативен и дидактичен), но и максималистки (активно учене и формиране на ценности) (Jackson 2007: 32).

 

Вяра и общество по БНТ